Мамо, искам в офиса

„Тя защо крещи толкова?“, пита дъщеря ми от другата страна на бюрото. В съседната стая шефката ми сипеше огън и жупел срещу свалянето на едно изречение в края на имейл-покана за среща, което съдържа часа на събитието. Никой нямало да прочете до финал и да разбере защо и по какъв повод трябва да се отзове.

Докато секретарката обясняваше, че преструктурирането на един абзац в кореспонденция едва ли ще саботира работата на фирмата, дъщеря ми си отговори: „Сигурно си мисли, че никой не я чува. Или като викне, някой ще дойде да я гушне. Който вика е нещастен.“

Това бе единственият офис, в който детето ми не се нанесе наполовина

Eдинствената следа от присъствието ѝ бяха играчките от шоколадови яйца, които се търкаляха в моливника ми. Усещаше напрежението като чайка беззащитен бургер на плажа и нямаше търпение да се измъкне. Непрекъснато си измисляше малки пътешествия до близката книжарница, а фрешовете ѝ винаги ставаха готови малко преди да си тръгнем.

За нея корпоративната структура, в която хората се трудят един върху друг на етажи и не се поздравяват, беше непознат феномен. Беше изкарала първите си седем в редакция на вестник, в която всеки ѝ обръщаше по малко внимание въпреки инфарктния си график. Окупираше единствения компютър с достъп до платформи като YouTube, слагаше слушалки и започваше да  пее едва доловимо.

Не съм виждала колегите да се вълнуват толкова от „Детска планета“ на Крисия до тогава. Учеше се да реди страниците на броя по стените, разменяше магнитите, рисуваше на воля, слизаше сама до долния етаж, където си имаше приятелка от друг ежедневник. Редовно се връщаше с книжка за оцветяване и шоколад колкото клавиатура.

Лудницата е стигала до там, че докато аз кълвях букви със скоростта на светлината,

Някой от бизнес отдела ѝ прострял мокрите от сняг панталони на парното

А от спорта редовно вадеха антистрес топки, с които да играе. Беше традиция колега да я черпи с мандарини, а една от най-близките ми приятелки там да я зарежда с причудливи аксесоари като очила за компютър, пудриера, чисто ново червило (дълго време рисуваше с него на гърба на разпечатки от криминалната хроника).

Момичето ми беше част от общност и на коледното парти редовно я канеха да поведе хорото.

Репликата „Мамо, искам в офиса!“ чух за първи път, когато станах част от екипа на музикална компания. Имах достъп до всички изпълнители, които събираха орди от тийнейджъри с концерт на „Батенберг“.

На 10 години тя получи привилегията да кара ролери в бекстейдж преди представяне на албум.

Да снима Tik Tok клипче със звезда

И да пътува към поредна спирка от турне в разгара на учебна седмица.   

Това, разбира се, е пример-прецедент. И в по-скучните моменти от творческата ми биография с дъщеря ми сме били като скачени съдове, държах да познава работната ми среда и всички герои в нея, лоши или добри. Преодоляваше срама си да общува, развиваше самостоятелност и самочувствие, че е значима в среда, различна от училищната.

Но най-важното е, че водейки я на работа в дни на хрема или ваканция, заздравявах връзката ни. Бонус, който едва ли щях да получа, ако разчитах на детегледачка, баба или друг посредник на повикване.

Теди Огнянова